Магазин "БОН-БОН" (или как ядохме бонбони и олигофренясвахме)

Всеки път като вляза в тоя магазин все си викам, че трябва с пачките да влизам. А и продавача е много готин - много отзивчив веселяк, с когото сигурно ще се сприятелим след още едно-две влизания.



Там продават бонбони и най-различни сладки лакомства! Рай за човек като мен, който обожава сладки неща!





А после...



После отидохме на едни люлки! Лапахме бонбони, люляхме се... Бе въобще като у детската градина бяхме.





Дори намерихме съвсем-последното-за-сезона-глухарче.



И се смяхме.



И ми беше хубаво.

Искам пак да съм на 5 годинки...

Защо няма денонощни библиотеки?

Снощи ми беше скапано. Някак много унило и самотно. Тази сутрин се събудих със съвсем същото чувство, съвсем малко притръпнала към него... И някак много апатично...

И после отидох до шуменската регионална библиотека. И излязох от там без грам следа от тези неприятни чувства. А стоях там не повече от 15 минути. Дори половината неща, които търсех ги нямаше...

Но нали съм книжен плъх, присъствието на толкова много книги край мен ми действа успокояващо. Все едно съм в храм. Моят храм, ако мога така да го нарека. На моя странен бог, ако мога така да го нарека. За мен книгите са нещо наистина много, много свято! Да, знам, те са нещо материално. А аз определено не съм материалистка. Но присъствието на толкова много знание, мъдрост и човешка мисъл край мен ме кара да потръпвам от някакво странно обожание и страхопочитание. Случвало ми се е да се разтреперя, когато намеря дълготърсена книга...

Десетки пъти ми се е случвало да скитам самотно среднощно по улиците, копнеейки да си намеря кътче спокойствие, и да се питам...

Защо няма денонощно работещи библиотеки?

Моля, качете се в асансьора!

Толкова отдавна не съм писала...

Уверявам ви, няма нищо по-трудно от това да напишеш първата си публикация...
Така като се замисля май на мен това се пада петата поред Първа публикация...

Отлагах доста докато се реша. Сякаш пък боли! [Не боли никак!] Сякаш пък не знам какво е! [Знам и още как! Блогерската ми кариера не е кратка!] Може би имам някаква предстартова треска, все пак започвам нещо ново. Или получавам фобия от белия лист...

Отплеснах се, както почти винаги. Тази моя неконкретност някой ден ще ми изяде главата.

Та...

Защо "Асансьорни истории ІІ"?
Както вече съм обяснила в описанието на блога това са бесните полети на душата ми между разум и чувствата. В интерес на истината това е нещо многообхватно и ми позволява да говоря за абсолютно всичко. А и вече съм писала едни "Асансьорни истории". И нали съм малко старомодна, и поне малко книжен плъх - те са писани на ръка, в една симпатична малка тетрадка със шарени корици.

Написах ги за човека, когото обичам вероятно повече и от себе си. Написах ги защото много ми липсва, а винаги има толкова много да му кажа, че все не ми стига времето... [подсмърчам си тихо и си бърша сълзите - Извинете много! Малко ми е смотано. Вероятно от времето...] И сега ми липсва... Толкова много...

Защо зарязах BgLog?
Това е дълга история... Е, не чак толкова дълга. Просто не искам да обяснявам причините за да не бъда разбрана погрешно (както незнайно защо се случва твърде често напоследък).

Не мога да отрека, BgLog ми даде наистина много (на първо място - моя специален любим човек). Надявам се само никой да не ми е сърдит и обиден - напоследък бях малко твърде рязка и груба. За съжаление твърде късно го схванах...

Но каквото било, било! Ако е писано - ще продължи!

Сега това е моето най-специално и лично място! И мисля добре да се грижа за него и да не допусна старите грешки!

Моля, качете се в асансьора да се повозим заедно!